Празен стол.
Няма думи. Изгубих ги. С паяжина се стрелят обувките. Казах нещо. На ум. Всъщност нищо е. Още ритам на сън недомлъвките.   Като малка страхувах се (смешно е) от онези следи по стените. Бяха толкова, толкова кървави, със загадки кълняха ми дните.

Всъщност бяха следи от убиване. Баба плашеше само със паяци. Там държеше телата им старата... Точно там се сбогуваше с навици. И гълчеше. Не смеех да гъкна. И крещеше. Защото не слушах. Сред точилката с лошите спомени ненавиждах назад да се връщам. От тогава сама си говоря. Само аз най-добре се разбирам. И когато се кара, не споря. Но отвътре, отвътре умирам!
Пак със болка пищят ми стените! Кръв от паяк ръка ми протяга. Как ги мразя! Как мразя следите дето с плюнка замазваше баба...    Празен стол. Няма думи. Изгубих ги. Тази песен е толкова стара за едно доизмъчено паяче, за една доизмъчена баба   ... осем липсващи малки крачета... Парещ страх от стихийна Арахна - пак на себе си тихо говоря, как от спомен за смърт чак се ахва.    

а коя е тази мадама със странната шапка и рокля доземи?
:)

Би ми се искало да е баба.
Но иначе не я познавам.

straxotno, 4ak mi se doplaka za ne6toto koeto zagubix mnogo, mnogo otdavna i ve4e dori ne pomnq kakvo be6e tova "ne6to"

Pozdrav!

как си напоследък? Нищо не пишеш. Успя ли да се разведеш?

... че не се разбирам.

Това, което разбираме, не е това, каквото разбира и не се разбира от нас.

Silence